Една по-различна публикация...

Здравейте! 

Още в началото бях споделила, че тук  искам  да споделям и лично творчество, което е различно от кулинарията. За това днес реших да споделя нещо написано от мен. Ще се радвам, ако ви допада и откривате смисъл и истина в текста ми. 

Приятно четене! 

 Всяка раздяла започва с времето навън. Първо се събуждаш и слънцето грее. Ти също светиш. Всичко е прекрасно. Излизаш навън и идва вятъра. Разхождате се, държите се за ръка, смеете се. Дори когато мълчите ви е приятно. Гледате светлините на града, слушате разпалените разговори на хората около вас, но не обръщате внимание какво точно казват. Открадвате си целувка или две. Подарявате си комплименти.

Времето се влошава. Започва леко да ръми дъжд. Чакате таксито в полунощ. То ще ви откара до дома, където да се стоплите под пухкавите завивки и ще се наслаждавате един на друг. Часовете минават бавно. Времето ви дава шанс да се радвате на това, което имате. И вие го правите.. донякъде...

Тогава идва и сутринта.. Тежка и тягостна и пълна с неизпълнени обещания и недоизказани мисли и чувства. Казвате си „ Довиждане“, но повече звучи като „Сбогом“.

Деня е полу-заспал... Тежи.. Събрало се е едно чувство, което е до болка познато.. Нещо скрито и недоизказано се прокрадва в душите. Облаците идват и са все по-тъмни и мъгляви. Бурята идва. Задава се от тъжната планина надвиснала над града.

И ето – слънцето днес не успява да се покаже. Бурята ще удари земята със страшна сила. Ветровете ще са безпощадни. Дъжда ще се сипе и ще наводни околността. Такива силни бурии идваха след голямото разочарование. Мъглата обгръщаше всичко и човек не можеше да види дори съседната сграда. Не можеше да види по-далеч от себе си. Едно беше сигурно – тези бурии не идваха напразно. А аз знаех, че след мъката насъбрала се в душата идва дъжда, за да не видят другите сълзите ти. Тогава можеш само да благодариш на времето, че те подкрепя и е солидарно с бурята вътре в теб.

Започваш и да се замисляш, че ти не бива да обичаш. Да се свържеш с някого вече не е така свещено както преди. Беше нещо, което хората спряха да оценяват. Когато не оценяваш нещо ти го губиш, защото никой не иска да бъде приеман за даденост. Никой нямаше смелост да бъде важен за някого. Всеки се опитва да намери правилния човек, а никой не полага усилия да бъде този човек за някой.

Понякога ме обвиняваха, че съм егоист, че мисля само за себе си, обаче аз винаги се обръщах с един напълно естествен въпрос: „Кажете ми, ако аз не мисля за себе си поне малко, кой друг ще мисли за мен? Кой щеше да се бори зареди мен?“

Всеки замлъкваше – отговора беше ясен за всички.

Аз – само аз имам силата, волята и желанието да се боря за себе си!

Хората съдят, природата е чиста. Тя идва и дава, това което света заслужава. Не съди, не казва, че си егоист. Една буря може да донесе огромна тревога, студенина, дори депресия. Тя не прави, това което ти желаеш. Ти може би желаеш да виждаш слънцето 365 дни и 24/7, но то няма да изпълни желанието ти.

А повярвай ми и аз желая да виждам слънцето всеки ден, да ме огрява и да ме топли, но знам, че това не е възможно. Но и в тъмните, студени, отчайващи дни, аз пък ще бъда себе си и пак ще копнея и ще си мисля за слънцето, докато ти.... Идва ли бурята ще потънеш в мрака и ще виждаш само него, а в това не е смисъла..

Смисъла е че колкото и да е студено, влажно, неблагоприятно, грозно, депресиращо и тн., това е живота, това сме ние – хората. Не сме перфектни, не сме божества, не сме създания изрисувани красиво от някой художник, не сме образи на герой от книги без слабости, не сме супер звезди от игрален филм, не сме съвършени.

Ако едно дърво нямаше нито една бръчка в стъблото си, пак ли щеше да се води грозно? Ако всичко беше перфектно в живота, дали щеше да е инстински обичано? Колко щеше да бъде оценявано? На каква цена можеш да поставиш оценка на всяко живо същество?

Ако някой не е достатъчно перфектен, това означава ли, че трябва да е по-малко обичан?

Сериозно – отиди до прозореца, погледни бурията поне за няколко минути. Задай си този въпрос и потърси отговора. Погледни отражението си, вникни в себе си. Потърси отговора. Помисли си само ти колко ли си перфектен днес или беше ли вчера перфектен? Беше ли най-добрата версия на себе си или беше непреклонен, студен и отблъскващ като бурята?

Но повярвай ми, дори да не посмееш да признаеш пред себе си отговора и реалността, тя ще те застигне, а когато слънцето изгрее, ти ще виждаш себе си вече по-добър и чист. Мисли си така. Остани с тези убеждения. Запази си спомените. Подсещай се как беше съдник, как беше измамил, как бе скрил истината и как беше проиграл шанса си и как играеше на дребно с добротата и съдбата..

И така остани с изюзиите си за перфектност до следващата буря...