Из Дневникът на лунната самотница
Из Дневникът на лунната самотница
/авторско/
Нели Миленова
"Нямах никаква идея колко дни, месеци или може би години бяха изминали, когато отворих очите си. Живота ми се състоеше от това какъв избор правех събуждайки се всяка сутрин. Можех да избера как да преживея всеки един ден. Изборът беше само мой. Това беше времето, в което не осъзнавах каква свобода имах. Гледах на живота си като на бойно поле и постоянно сражаващи се, моите чувства и мисли, облечени като рицари в доспехи. Вечно кървящи и борещи се за нещо може би недостижимо. Нямаше никаква чест, в това да се бориш за нещо, което отдавна е изгубено. Както рицарите с техните високи идеали, така и аз си позволявах да вървя с гордо вдигната глава. Моят избор за мен самата беше изключително важен, а същевременно знам биха ми казали, че е прекалено обикновен. Истината е, че аз самата се чувствах такава. Скромна, наивна, добродушна и плашещо празна. Случвало ли ви се е някога да намерите на най-горният рафт в кухненския шкаф, огромна кутия за бисквити с интересни рисунки по нея? Опитвате се да я достигнете и щом успеете и я отворите, оставате прекалено разочаровани, защото тя се указва разочароващо празна? Кой за Бога би запазил тази кутия, щом вече отдавна няма нищо в нея? Кой би направил нещо толкова неразумно? Този въпрос, аз задавах и на самата себе си, всеки ден. Аз бях тази празна кутия. Всеки ден се събуждах и се поглеждах в огледалото и отварях себе си, само за да открия, че промяна няма и аз все още съм толкова празна колкото и вчера. Връщах обратно себе си, затварях се напълно и се прибирах на най-високият рафт в мен. Така минаваше моя живот. Живеех ден за ден. Мислех за хиляди неща, но не и за утрешния ден. Никога не си правех планове какво ще правя след месец или след години. Всяка сутрин се будех с мисълта какъв ще бъде днешния ми ден. Очаквах нещо да се случи и да ме изненада. Седях на едно място и просто чаках живота да ми се случи. Не излизах навън и не го преследвах. Вечно чакайки и надявайки се някой да ми подаде ръка и да ме отведе някъде. Аз щях да тръгна с него и нямаше да питам на къде. Просто щях да знам, че вече промяната е дошла и аз мога да продължа напред.
И така в чакане изминаха много години. Времето се изпълни с радостни и тъжни моменти. Спомени и много мигове, които понякога четях в старите ми дневници. Текстовете и историите никога не се променяха, така и аз си оставах една и съща. Времето минаваше, но аз не вървях с него. То просто си ме побутваше и не го интересуваше дали аз ще успея да поддържам темпото му. Често си мечтаех да бъда вятър. Просто да се рея из небето и да пътувам из земята. Осъзнавах, че съзнанието ми беше толкова далеч от реалността. И продължавах да чакам нещо, което може би никога нямаше да се случи. "
To be continued ....
Коментари
Публикуване на коментар